Ивайло Киров на 60: Футболният живот минава много бързо, като в сън! Хубаво е, че ЦСКА попадна на такъв собственик
Днес един от славните футболисти в богатата история на ЦСКА празнува 60-годишен юбилей. Полузащитникът Ивайло Киров има 257 мача с червения екип зад гърба си и 45 гола в тях! В част от тях носи и капитанската лента. Има цели 14 трофея с армейците – 4 титли (1987, 1989, 1990, 1992), 5 Купи на България (1985, 1987, 1988, 1989, 1993), 4 Купи на Съветската армия (1985, 1986, 1989, 1990) и 1 Суперкупа (1989). С ЦСКА изиграва 25 мача в евротурнирите – полуфиналист в КНК през 1989 и четвъртфиналист в КЕШ през 1990 година. Има 15 срещи за националния отбор, като е реализирал 1 попадение. За младежкия тим на страната е играл 19 пъти и е отбелязал 8 гола. За юношеските формации на България има 23 двубоя със 7 попадения. Изиграва и две срещи за олимпийския състав. По повод празника той даде интервю за „Тема Спорт“.
Г-н Киров, как се чувствате на 60 години?
– Празнично. Здравословно съм добре, не мога да се оплача. Това ми стига.
С какво се занимавате в момента, къде сте?
– В родния Шумен съм си. Работя към общината. Не е свързано със спорта. А и за съжаление в Шумен футболът от много години не съществува както трябва, въпреки усилията на сегашния кмет Христо Христов. Той прави всичко възможно да възроди играта в града, но и стадионът не е в добро състояние. Трябва ново съоръжение. Над 20 години отбора ни го няма на картата така, както ни се иска на всички. Господин Христов е футболен човек и дава мило и драго за спорта в града. Бивш футболист е, голям цесекар е. Докара Росен Барчовски начело на баскетболния отбор. Работата обаче е занемарена от над 25 години. Имаме някакъв отбор, просто за да се каже, че съществува, и дотам.
Бързо ли минава футболният живот?
– Много бързо сякаш, като в сън. Животът на футболиста е кратък – 14-15 години. Говоря за професионалния. Тук не включвам детско-юношеския футбол.
Но пък сте имали щастието 10 години да сте част от едни от най-силните генерации на ЦСКА?
– Така е, щастлив човек съм. Беше приятно, защото хванах и поколението преди мен – от средата на 80-те години, после нашето и накрая в началото на 90-те, когато се върнах на „Армията“. ЦСКА ми е дал едни от най-хубавите години. Имам полуфинал за КНК през 1989 година срещу Барселона и четвъртфинал за КЕШ през 1990-а срещу Марсилия.
Това ли остават най-паметните ви мигове?
– Безспорно, но аз вярвам, че можеше и по-добре. Ясно, Барселона е голяма класа. Тогава ни липсваха Любо Пенев и Трифон Иванов, лека му пръст. Тук е моментът да пожелая на Любо да спечели и тази битка. Той го може, силен характер! Любо не игра и в реванша с Барса. Срещу Марсилия някак си не бяхме добре подготвени физически. Тогава с лекота биехме отборите в България и не играехме под такова напрежение. Марсилия ни хвана в период след зимна подготовка и още не бяхме в толкова добра форма. Есента играехме винаги по-силно. Пролетта го давахме малко по-лежерно.
Как се озовахте в ЦСКА?
– Директно от Шумен през лятото на 1984 година. ЦСКА ме взе още преди казармата. Имах предложения от четирите софийски отбора – ЦСКА, Левски, Локо София и Славия, но още през зимата се бях разбрал с ЦСКА. Те ме знаеха още от юношеските гарнитури и младежкия национален отбор. Тогава силната фигура в ЦСКА беше Чопъра (б.р. – полковник Никола Миланов). В клуба беше и Боби Станков. Директно дойде на Добри Джуров зет му – Георги Христов – да преговаря. А на ЦСКА няма как да се откаже.
Избирате интересна дестинация за излизането си в чужбина – Норвегия…
– Да, играх за местния Лилестрьом през календарната 1991 година. Имах предложения и от други страни, но не ме пуснаха на някои места. Самата държава Норвегия ми харесваше, влечеше ме. Условията бяха едни и същи спрямо другите предложения от чужбина и затова предпочетох да отида там. Но червеното сърце се обади и се завърнах в ЦСКА.
Кой от двата ви периода на „Армията“ (1984-1990 и 1992-94) приемате за по-успешен чисто игрово?
– Не мога да преценя, може би първият. Тогава играехме много силен футбол целият отбор, особено сезон 1986/87 и 1987/88. Тимът ни беше добре смазана машина и газеше наред.
15 мача за мъжкия национален отбор малко или много бяха за онова време и играчите, които бяха в този период?
– Не знам защо, но за националния отбор нямах очаквания. Затова и да ви кажа честно, не съм напъвал. Играчите на ЦСКА бяха и гръбнакът на националния отбор.
Треньорството не ви ли поблазни след края на кариерата?
– В Кюстендил работих с Георги Димитров-Джеки, лека му пръст и на него. Бях му първо помощник, а после и аз самият станах старши треньор. Но това не беше за мен. Защото, за да си треньор, трябва да си един, меко казано, нагаждач. Аз не съм такъв човек – послушник. На мен тази работа, да се съобразявам с някой президент, не ми се отдаваше. Характерът ми е чист и скромен и не мога да търпя в тази среда, в нашия футбол. И поне докато аз съм жив, едва ли ще излезем скоро от блатото.
За ЦСКА какви очаквания имате?
– Засега всички върви добре – финансиране, стадион, но от отбора има много още какво да се желае. Да, има леко мърдане, но не е това, което трябва да е. Трябва да се надгради, но този сезон няма да е, защото есента се загубиха много точки и време. Стадионът е добра основа, но той няма да се пълни от само себе си. Футболът, който се играе, кара публиката да ходи. На Панчарево по наше време нямаше игла къде да хвърлиш по време на контролите, а какво да говорим за официалните мачове. Когато отборът играе добре, хората ще са на трибуните. Хубаво е, че попаднахме на такъв собственик като Валтер Папазки.