Паро: Загуба на „Армията“ се приемаше за национална трагедия! ЦСКА постави основите със стадиона за нещо голямо
Аспарух Никодимов е единственият българин с полуфинали за КЕШ като футболист и треньор, а на практика целият му футболен път е свързан със стадион „Българска армия“. Като наставник той има внушителния баланс от 91 победи в 102 мача там! Светилото в червената история говори в навечерието на паметния двубой със Славия. Ето какво сподели той в интервю за „Тема спорт“.
Г-н Никодимов, дойде и този ден – ЦСКА открива новата „Армия“. Какви чувства и емоции поражда това у вас?
– Радост, гордост, чест… Всички фенове на ЦСКА милееха за този момент, все едно да чакаш новородено. Аз съм бил вече на едно такова откриване на стадиона като играч. През февруари 1967 г. победихме Добруджа с 5:1. Беше невероятна емоция. Сега обаче ще е по-различно, по-модерно.
От последния мач на „Армията“ през декември 2023-а изминаха почти три години. Мнозина бяха скептични в началото, че нещата няма да се случат толкова бързо…
– Когато имаш пари, добра организация и точен план, нещата се случват бързо и лесно. ЦСКА отдавна заслужаваха да има такъв нов и модерен стадион и се радвам, че
пак е първи в това отношение. Време беше, светът отдавна върви напред, а ние тук само местихме и боядисвахме пейките. Ръководителите и строителите си свършиха добре своята работа, сега наред са изпълнителите на терена. Играчите трябва също да дадат своя дан за новия стадион.
Каква част от вашия живот заема „Армията“?
– Огромна. Сега започва ново летоброене за ЦСКА и за стадиона. Първо бях в по-малката къща, тази на Септември София, а после се нанесох в по-голямата – „Армията“ (смее се). Спомените са безброй.
Кой момент като играч може да отличите за най-запомнящ се?
– О, много са наистина. Имаше и международни мачове, и вътрешни… Как да ги отделиш в някаква категория, когато всички са ти еднакво мили и топлят. Победата с 9:0 над Хака за КНК през есента на 1970-а. Мисля, че вкарах два гола тогава. На „Армията“ бяхме безпощадни. Бихме Берое със 7:1, Спартак Плевен – със 7:0, Черноморец Бургас – със 7:0, Марица Пловдив – 8:0, Локо Пловдив – 6:1… В дебютния ми мач надиграхме Ботев Пд с 2:0 (б.р. – 9 август 1964 г.).
А като треньор?
– Същото. Макар че по-големите ни успехи бяха на „Васил Левски“. Но това беше нормално с оглед съперниците тогава – Ливърпул, Нотингам, Аякс, Байерн… Европейски и световни клубни шампиони, които пълнеха по 50, 60, 70 хиляди. Но аз помня и загубите, защото се учиш от тях. Не може само да побеждаваш. В живота трябва да има баланс, чергата да е шарена. Ето, спомням си един мач в по-новото време, през 1991 година загубихме от Хамбургер с 1:4 на „Армията“, а на стадиона казват, че е имало 40 хиляди зрители.
Като треньор имате невероятен баланс на „Армията“ – 90 процента победи…
– Така се е случило (смее се). Не съм се замислял върху тези цифри. Тогава просто имахме само една задача – да побеждаваме и да радваме хората. Макар че всяка една загуба на ЦСКА на „Армията“ се приемаше за национална трагедия. И това ми се е случвало един, два пъти. Зная какво е чувството. Изпускаш, изпускаш положения, накрая ти вкарат един гол и замръзваш… Съперниците обаче идваха със страх на нашия стадион – и българските, и чуждестранните отбори. Огромно признание е, че през 1992 година европейският клубен шампион Цървена звезда избра да играе своите мачове на „Армията“. Като си създадеш авторитет е лесно. Цяла Европа познава ЦСКА и Левски.
Кой ви е първият досег с „Армията“?
– Не си спомнян точно годината, но беше с юношите на Септември, където играех. Имахме два мача, мисля срещу ЦСКА там. Тогава Септември командваше парада в юношеските групи.
Били сте от другата страна на барикадата като треньор, какво е усещането?
– През септември 1998 година водих Велбъжд Кюстендил на „Армията“ за първенство. Дадохме сериозна съпротива – паднахме с 2:3. Кофти работа е обаче да седиш на другата пейка (смее се). Идваш си у вас, но си като на гости. Трябва да си събуваш обувките и да не стъпваш с тях по килима (смее се). Пак ви казвам, спомените ми от „Армията“ са много. Надявам се тази харизма на стадиона да се пренесе и в новия. Историята трябва да се помни, за да имаш бъдеще. В ЦСКА е имало такива велики играчи като Якимов, Пенев, Гаганелов, Никола Цанев, Стоян Йорданов, Петър Жеков и още, и още… Тези преди нас – Иван Колев, Кирил Ракаров, Симолията, доктор Божков. Тези хора заслужават паметници. И сега, като се замислям, пречупвайки нещата през съвремието, ако имаше тогава един, двама класни чужденци да могат да се вземат, спокойно щяхме да печелим европейски отличия. Въпреки че полуфиналите, аз имам такива и като играч, и като треньор бяха връх за онези години. Аз лично се чувствам удовлетворен от това, което съм направил.
Какво представляваше съблекалнята на „Армията“?
– В началото беше поостаряла. После с ремонта през 1965-67 година стана много прилична. Това е свещено място. Но тя не се използваше толкова за надъхване, защото това се случваше предварително. Не чакахме на нея да ни сплотява.
И накрая – какво е вашето послание към идните поколения, които тепърва ще приемат новата „Армия“ за свой дом?
– Надявам се и те да видят велики мачове и победи на този стадион. Първо играчите и треньорите трябва да се отплатят за това, което са дали собствениците, за да го има това прекрасно съоръжение. ЦСКА постави основите със стадиона за нещо голямо. Сега трябва отборът да тръгне да командва пак години наред, както беше едно време. Ако трябва, ще „умреш“ на този стадион, но да победиш! Отборът е този, който трябва да пълни стадиона с представянето си. Хората отиват там да се забавляват, да се изкефят, да се разходят из парка преди дадения мач. Да напълнят душите си с видяното на терена, а после и чашите за наздравици след поредните магични вечери, които предстоят.