Boicho Provadiev 
Мнозина биха го нарекли лудост. Други биха потърсили съвет в медицината… Отборът губи с 0:3, а те пеят. Не спират. На други места, при идентични ситуации, ставахме свидетели на съвсем различни гледки – яки момчета, свалени от гърбовете на играчите фланелки, викове “Оставка”…
Не и тук. Тимът е спечелил само една победа в последните си девет мача, но това не попречи на Черно-бялата Коледа. Напълниха залата и не спряха да скандират имената на любимците си. От Зума през Чоната, Камбуров, Митко Илиев и Хоркаш до Александър Томаш… Да, това е болест. Силна и нелечима. Това е Локо Пд. Тази страст не може да бъде сломена дори от бурята, излязла от отворената от изпълнителния директор Павел Колев кутия на Пандора. На “Лаута” са преживели и други подобни катаклизми и сътресения. Но защо трябваше да се стига дотук и кому бе нужно? Да бе го сторил някой чужд – ок. Едва ли на “Колежа”, в Разград, “Армията”, Бистрица и “Герена” са били много щастливи и спокойни, когато виждаха как черно-белите нижеха победа след победа. И го правеха с играчи, чийто таван на заплатите се равнява на възнагражденията на подгласниците на резервите в останалите отбори с претенции. Щеше да е разбираемо и напълно резонно ударът да дойде отвън. И сигурно щеше, но те дори не дадоха шанс на зложелатели и конкуренти да реагират, а това, което разкри Павел Колев, е стряскащо. И феновете, футболистите, треньорите и служителите в Локомотив Пловдив не го заслужават.
Един от най-големите и обичани клубове у нас страда от егото и борбата за надмощие на двамата си собственици. Те влязоха в ролята на Гаргамел и направиха това, което и най-големият враг не бе способен да причини на смърфовете. Единият обещавал, другият не давал. Този не иска, а другият няма желание… Размахвайки саби един срещу друг, те май прободоха Локомотив. И сега виждат как това, което бе изградено от усилията на треньорския щаб и футболистите и захранвано с любовта на феновете, се сгромолясва.
Още през август и септември, когато черно-белите бяха непобедими и чупеха рекорди бе ясно, че с наличния потенциал тимът няма шанс за титлата. Невъзможно е с годишен бюджет от около 5 милиона лева да опитваш да пребориш онези, които боравят с неколкократно по-големи суми. Не и в България. Не и при сегашната конюнктура. Но в спортно-технически план Локомотив бе изградил основа, върху която можеше да се построи мечтата “Европа”. И ако колелото се бе завъртяло, то клубът наистина можеше да мине на самоиздръжка. Но за да вземеш, трябва да дадеш. Няма как да разчиташ, че с първите 2-3 продажби ще успееш да постигнеш мечтата и само да менажираш, но без да инвестираш. Няма бизнес логика, която да позволява да опитваш да прибереш дивиденти, когато си продал само Бидунга, Зебли и Матеус (Карагарен е почти подарък). Трябваше да се монетизира и това, че на “Лаута” са разкрити качествата и уменията на Хоркаш, Евандро, Джовани, Дион… Когато продадеш тях, а след това сториш същото със следващите две или три такива карета играчи, то тогава вече можеш да смяташ, че си успял и машината работи. През това време обаче сумата за месечни заплати от 120 да се е покачила на 200 хиляди, за да си конкурентноспособен и атрактивен за тези, които е харесал треньорът. И тогава може да мечтаеш, да побеждаваш, да печелиш… А сега половината от тези, които струват пари и могат да бъдат продадени, е напълно възможно да си заминат, без клубът да получи и стотинка. След няколко месеца ще ги последват още и още… За да се стигне до момента, в който на някого ще му омръзне да бъде собственик…
Явор Пиргов/ “Тема спорт”
