Митко Илиев даде най-трудния пас
Понякога краят не идва след най-голямата победа, а след тежки рани. За Димитър Илиев последните страници на футболната му приказка бяха написани с мастилото на болката. Загубеният финал за Купата на България срещу ЦСКА, в който съдбата беше безмилостна, а после и пропуснатият билет за Европа след поражението от Лудогорец, бяха като две последователни вълни, разбили кораба на една от последните му футболни мечти. Но дори и тогава капитанът не сведе глава. Приемащ удара с достойнство, той показа, че истинската сила не е да не падаш, а да се изправяш всеки път.
Седмици по-късно последният истински артист по родните терени обяви решението си да сложи край на кариерата си като футболист и да слезе от сцената. Това не е бягство от играта, а последният най-труден пас – онзи, който всеки велик футболист трябва да направи към следващото поколение. Той оставя капитанската лента като корона, която не губи стойността си, когато смени своя притежател. Финалният сигнал не отнема неговата история. Той само затваря една глава. Защото легендите не се измерват с последния пропуск, нито с последната загуба. Те се помнят с всичко, което са дали – с головете, които са вдъхвали надежда, с битките, които са водили до последната минута, и с любовта, която са оставили по трибуните. Затова името на Димитър Илиев няма да остане само в статистиката. То ще продължи да звучи като песен от трибуните, като спомен за капитана, който носеше сърце, по-голямо от всяка победа, и който, дори след последния си мач, ще остане вечният Български Жиру.
А този прякор не е само сравнение с голям нападател. Той е признание за характера му – за умението винаги да се появява в най-важния миг, да поведе отбора напред и да превръща надеждата в гол. Футболът беше неговият океан. В него той преживя тихи изгреви и бурни нощи, носен ту от вълните на победата, ту потапян в дълбините на поражението. Но никога не позволи на бурята да счупи кормилото на неговия дух. С всяко докосване на топката той рисуваше по терена, а всяко негово подаване беше нишка, която свързваше съотборниците му в едно цяло. Майстор с главно „М“!
Годините прелитаха, но любовта към играта не увяхваше и със сигурност още ще цъфти, защото той има какво да даде на футбола и в друга роля. През последните 8 години, откакто се завърна у дома, той олицетворяваше общността, която Локомотив Пловдив обединява и представлява. Дори след като вдигна три Купи като капитан и два пъти бе избиран за футболист на годината, той остана скромен, здраво стъпил на земята и не се поддаде на славата. Неговото смирение трябва да е вдъхновение за младите, както и усърдието, с което работеше, за да развива качествата си и за да бъде в полза на отбора. Сигурен съм, че отново го очакват успехи, които ще постига по правилния начин – със силна воля, доблест и чест!
Кариерата му приключи като последната страница на любима книга – с тъга, защото историята свършва, но и с благодарност, защото е била разказана. Истинските капитани просто предават факела. А Димитър Илиев оставя след себе си не само голове и победи, а наследство, което ще напомня, че най-голямата победа е да останеш в сърцата на хората дълго след последния мач.
Благодарим ти от сърце, Митак!
Людмил Христов/ „Мач Телеграф“